Интервю на Десислава Томова

- Ти представи пърформънса си “Transfusion” в пространството пред “Сфумато” по време на Малкия сезон. Какво казваш на публиката с този творчески акт? Какви реакции очакваш от нея?
- “Transfusion” беше замислен и представен за първи път в Гьоте институт в рамките на Номадската танцова академия. Той намери своето продължение в поканата от Художествената академия да се включи в програмата на Нощта на музеите. Това беше повод да събера нов екип в лицето на Трупата за уличен театър, които с ентусиазъм и енергия направиха възможен този пърформънс в новия му вид. Те ме заредиха с куража да го направя още веднъж в рамките на Малкия сезон. В този пърформънс очакванията стоят на първо място, тъй като обикновено подготовката на едно представление е основното. В случая се разчита на неподправените действия на самите изпълнители и спонтанната реакция на аудиторията. Съществен момент в проекта е включването на актрисата Юлияна Сайска като хореограф. Тя подготви една движенческа партитура. По този начин изпълнителите имаха основа, върху която да импровизират.
- Какво е мястото на уличното изкуство в България и какво по света?
- Въпросът ме връща доста назад в първите акции, които правих в края на 90-те с арт-група Via Pontica. Първите ми самостоятелни проекти бяха свързани с работа в градска среда, в публичното пространство. Стигнах до идеята, която Хаким Бей изразява по блестящ начин – за възможността урбанистичният пейзаж да се промени със средствата на изкуството и да се отворят зони, в които тази среда отново да започне да диша.
Уличното изкуство е неподлежащо на институционализиране, то се съпротивлява срещу установените зони и субекти, които движат артистичните събития в публичното пространство. Това е една от най-първичните и най-спонтанни възможни прояви на правене на изкуство. То не подлежи на регулация, а е въпрос на личен избор.
- Ти работиш съвместно с Ана Виленица и Аниматър Анимитров в Subhuman theatre. Изпитваш ли носталгия по времето, когато бяхте по детски мечтателни в арт-група Via Pontica?
- Ако има носталгия, тя е по приятелството и по отношенията, които имахме в групата. Те бяха много близки. Относно резултата от работата ни като артефакт няма носталгия. Мисля, че проектите, които правя в момента, са добро продължение на това, което съм правил досега. Така че не изпитвам носталгия като артист. В момента ми липсват хора, липсва ми екип, липсват ми съмишленици, с които да работя. Subhuman theatre е нестабилна формация, това е по-скоро идея, понятие, отколкото някаква определена структура.
- “Театър на нечовешкото”, това е тълкуванието на името на вашата формация. Каква е връзката на събхюман с изкуството и театъра?
- Събхюман е широка платформа, в която се събират много аспекти от една забравена човешкост. В понятието “събхюмън” се проявява потисната човешкост. Проявяват се различни форми, които могат да бъдат определени като субкултура, като субверсия, като субпродукт, като субстанция...
- Как се роди идеята за машината за рисунки, представена по-рано? Виждаш ли нейното масово приложение например в супермаркети, бензиностанции, болници?
- Въпросът е много утопичен, но същността на машината за рисунки и на Фантомата е по-скоро антиутопична. Машината за рисунки беше много по-личен акт, тъй като аз самият се бях вградил като софтуер на това странно механично метално изобретение и по този начин превърнах собственото си изкуство в автоматизирано и зависещо от консумацията на потребителя в публичното пространство. Целта ми е не толкова да посочвам с пръст, че съвременният автор се е комерсиализирал или се е превърнал в машина за производство на изкуство. За мен в този род акции стои на първо място контактът с публиката, с възможния потребител, случайния минувач. Много се радвам, когато „потребителите” започват да коментират аспекти, свързани с провокативната страна на това, което казвам. На първо място стои интеракцията, възможността за контакт. Представям си тази машина и на Северния полюс. Тя не е нещо, което преследва някаква масовост и популярност. Когато я показвам, то е в оживени публични пространства, но не бих желал да преекспонирам твърде много тези обекти. Шансът да попаднеш на нещо такова и да ти се случи веднъж е много по-ценен, отколкото да ги виждаш на всеки ъгъл.
- Завършил си сценография в НХА. Кое най-много те провокира – да работиш в театъра или по индивидуални проекти?
- Моят път в театъра е свързан с щастливата среща с няколко режисьори. Обобщаващото е, че почти във всички случаи те са от школата “Сфумато”. Наричам ги щастливи срещи, защото аз също обичам рискования лабораторен експериментален процес като начин на работа, колкото и да е изморителен и тежък.
- Изключително впечатляваща е твоята интерактивна инсталация “Фантомат”. Какво искаш да кажеш с тази хуманоидна скулптура с вграден плазмен екран? Как непредубеденият зрител трябва да общува с нея?
- Колкото се може по-непредубедено. Появата на машината за фантазии, тъй като "Фантомат" е автомат за фантазии, е пряко следствие на машината за рисунки, тъй като тя използваше принципа на популярните комерсиални автомати, които се употребяват след пускане на монета и предлагат някакъв продукт. Фантоматът е изграден на същия принцип. Той работи с монетен механизъм, с една семпла електронна система, която позволява интерактивност - натискайки един бутон, зрителят може да превключи различни канали и да види различни изображения. Целта на Фантомата е да използва структурата на популярните машини за продажби, на слот-машините, но да подмени продукта, който те предлагат, с нещо, което е трудно да бъде консумирано по начина, по който зрителят очаква. Тоест, ако предлагат някакъв вид продукт, то той е храна за сетивата, за ума, за въображението, за съзнанието.
- Кога се размива границата между човешкото и нечовешкото?
- Границата отдавна е размита. Аз съм приел да разпознавам човешкостта в нечовешкото. Технокрацията, техно-културата, техно-естетиката, с която общуваме непрекъснато, е особен вид естетика на чудовищността. Всеки мит ни посочва всички онези сложни, раздвоени и комплексни, хибридни същества. Те играят изключително важна социална роля, тъй като се явяват културологични актьори в нашето общество. Те имат мисията да представят чудовищната страна, заложена в нас като човешки създания и като огледален образ, за да можем да я разпознаем и да изберем своя път.
- Ти си автор на запазения знак на театър “Сфумато”. Какво изразява той?
- Той е от периода, в който работех с Via Pontica. Тогава имахме мото, което гласеше “Да крачиш, без да стигаш някъде, докато сам се превърнеш в път”. Човекът, който се движи в кръга, е направил пътя свой дом и свой покрив. Знакът е особена комбинация между идеята за Homo Ludens (играещия човек) и намесата на Леонардо да Винчи относно името на театъра. Той е въвел термина “сфумато”, който означава техника за рисуване на въздуха. Това лого може да се нарече техника за наблюдение.

Интервюто е публикувано във в. "Новинар" на 25.07.2008