Прочетен: 2138 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.07.2015 17:22
При голям зрителски интерес мина първата прожекция на филма „Прелюбодеяние”, вчера, в рамките на София Филм Фест. Днес предстои още една в Дома на киното от 14 часа. Спокойно този филм може да бъде обсъждан дълго в рубриката „Кино и психоанализа”. Той определено е за хора с изтънчена чувствителност. Подробности научаваме от автора Явор Веселинов, който прави своя дебют в игралното кино.
Явор Веселинав е роден на 5 март 1976 г. През 2002 г. специализира режисура за драматичен театър в НАТФИЗ, а през 2006 г. – кинорежисура в ESEC, Париж. От 2008 г. Явор активно работи в телевизионни, кино- и документални проекти като режисьор и монтажист. Сърежисьор е на документалния филм „Кустурица. Балкански хулиган”, носител на няколко международни награди. От 2013 г. поставя и работи в театъра. Тази година е номиниран за „Икар” за режисьорски дебют с камерната пиеса ”Малки ритуали за сбогуване”. През 2014 г. се дипломира по кино- и ТВ режисура в НБУ с филма „Прелюбодеяние”.
Сюжетът на филма ми напомня на пиесата „Ужасните родители” от Жан Кокто. И там историята беше подобна: любовните взаимоотношения между четиримата герои, които забъркват семейна каша. Откъде сте почерпили идеята?
Това е история, която изрових от едно ученическо чекмедже. Филмът няма подкрепа от НФЦ. Трябваше да е по-камерен за да успеем да се справим. Заснехме го за 14 дни. Заедно с Ирена Даскалова (продуцент) и Росен Даскалов – Тичъра (оператора) на филма успяхме да съберем този страхотен екип, в който 80 % от хората работиха напълно безвъзмездно. Историята не е нещо ново. Въпросът е как е разказана. Много български водещи продуцентски компании ми подадоха ръка за този проект като „Чучков Брадърс” (помогнаха при постпродукцията), „Камера” (осигуриха ни безплатно техника), Галина Тонева и „Гала филм” (окончателния монтаж), Фондът за стратегическо развитие към НБУ, „Дрийм тиим” в лицето на Евтим Милошев и Любо Нейков, „Пост скриптум”, Столична община, Държавен културен институт „Искър”.
Психоаналитичен е подхода, който използваш във филма. Лъжите остават недоизказани, има пламенни сблъсъци между героите. Как да намерят изход от тази ситуация?
Това е много парадоксална история, защото главния герой е едно много объркано момче, защото е израснало с баща си и има ужасен дефицит на внимание от негова страна. В крайна сметка той е заключен в това, което му се е случило в детството, на това което се е случило между майка му и баща му. Абсурдното е, че след тази трагедия, това се оказва ключа и това е последната му реплика: „тук съм най-после съм аз, ето с какво трябва да се справя.” А първата реплика е: „тук съм, а може би не съм аз”. И героят извървява този път и стига до някакъв вид вътрешен катарзис. Всички актьори, с които работих са страхотни и мисля, че се получи един много добър общ портрет.
Каква е Свръхзадачата (тезата) във филма?
Ние ставаме свидетели на една история, която е заключена между четирима човека. Владо Пенев казва, че тази история не се занимава с времето, обстоятелствата, а става дума за отношенията в един четириъгълник в сегашно време. Надявам се, че това е адекватно, актуално не само за България, а глобално. Пречистването и освобождаването е водещото като теза във филма.
Защо кръстихте филма така?
Заснехме филма преди четири години. Два пъти годишно имахме различни версии на монтажа. Дълго време заглавието на филма беше „Малка хроника”. Спряхме се на това име, защото е много по-конкретно. Може би стратегически е по-добър избор. Може би звучи банално и очаквано, но в крайна сметка за това става въпрос и за пътя, по който, съзнателно или подсъзнателно, се стига до отмъщение към родител.
Зад гърба си имаш много телевизионни и документални проекти. Кое повече те зарежда – игралното кино, телевизията или документалистиката?
Определено игралното кино. От доста време работя с Георги Тошев. Работил съм и в телевизия. Това е различно от игралното кино, но разбира се това силно ме вълнува и бих желал да се развивам в тази посока.
Как правиш кастинга за филмите си?
В този филм не сме правили кастинг на главните герои. Това са хора които познавам и винаги съм искал да работя с тях. Обърнах се към тях директно. За огромно мое щастие те се съгласиха. Откликнаха и други изветни актьори като Леонид Йовчев, Касиел Ноа Ашер, Христо Петков, Наум Шопов. Полин Лалова има много положително излъчване и е прекрасна като човек. Нейният образ във филма е много изненадващ. Ролята й във филма на студентката-прелъстителка се противопоставя на присъствието й в живота.
Във филма има много вътрешни монолози на главния герой изпълнен от Ованес Торосян...
Появиха се в последствие. Прецених, че някои неща не е достатъчно да се оставят в пълно мълчание. Историята, която изрових беше може би 15 страници. С помощта на Яна Борисова я разширихме и я направихме на сценарий. Естер Симеони (съсценаристката) ми помогна с този глас зад кадър и с решението да се изведат по по-ясен начин характерите.
Като че ли накрая той разбира, че никой няма друг дом освен самотата си. Лутането межу реалността и собствената психическа реалност е отразено в настроенията на героите. С какво се борят те?
В крайна сметка те остават три сами деца. Това е отворения край. Виждаме сцената в тази галерия, в която остават изгубени. Не искам да давам рецепти, а просто да разкажа една история, която всеки би интрепретирал по своему. Не бих искал нито в този филм, нито в следващ да съдя и да давам крайни оценки, а по-скоро да разказвам истирии, в които всеки зрител да намери нещо за себе си.
Във филма използваш забавения каданс като изразно средство. Какво искаш да покажеш чрез него?
Това е може би синдром на прохождащ режисьор, който се увлича по художествеността, отколкото по сюжета. Мисля, че това има смисъл като внушение и не стои просто като едно съзерцание. Това беше проблем, с който се борих много по време на монтажа.
По какъв начин те изгради като режисьор този филм?
Надявам се да привлека вниманието на зрителите по един добър, фин и интересен начин.
Интервюто е публикувано на 13. 03. 2015 г. във вестника на София Филм Фест
