Десислава Томова

Ежедневието ми е анимацията – карикатура, графика и т.н. Това е целият ми живот.  Ако трябва да разказвам ден по ден, няма да ни остане време.

Нещата в живота са такива, каквито никога не ги предполагаме. Едно мислим, а то става съвършено друго. Изненадата е най-очарователното нещо, което ни съпътства в целия ни живот.

Не правя никаква разлика между „новото” и „старото”.  Човечеството търси нови идеи. Анимацията си е анимация. Тя борави с едни символи, с чувство за хумор, със сатира. Има нещо много глобално, което е част от ежедневието на века, в който живеем. Мисля, че ние аниматорите сме си бан башка тесто.  Никой от нас не желае да живее с миналото. Ние имаме един свят, в който пребиваваме, и това е светът на абсурда, на изненадата, на неочакваното, на хумора, на обобщението.

Никой не може да твърди, че нещата започват от него или че той поставя накакви нови изисквания и жалоните на нещо. Това е едно натрупване и усъвършенстване в начина на мислене, в това, което искаме да кажем. Всяко нещо, което правиш има алегоричен смисъл и тия неща са характеристика на тази професия, която е самият абсурд, а заедно с това не е отказ от човешкия живот.

Мисля, че не съм консерва, който да каже, че това, което сме правили, е истината, а сега компютърът ни пречи. Той е едно спомагателно средство. Това е още една ръка, която ти помага главно в техническо отношение и много неща в анимацията се правят по съвременен начин и не можеш да игнорираш технологиите и нововъведенията. Сега е възможно да работиш с един екип от няколко души. Задължително е необходима добра драматургия и добър дизайн. По-рано един анимационен филм се правеше от 10-15 човека, имаше лаборатории. Всичките тези неща вече са в един манифактурен вид в ежедневието ни. В момента работя в екип от 5-6 човека. Всичко е много по-рационализирано. С помощта на компютрите производството се опростява в значителна степен. Новостите не трябва да се приемат на нож. Често в нашите среди имахме вътрешни конфликти по този въпрос. Не е толкова важна технологията, а е по-важно какво искаш да кажеш, какво да внушиш, какво послание да изпратиш към хората, към които е адресирано това изкуство. Това е една условна среда, в която се съчетават литературата, драматургията, визията. Никой не може да бъде човекът оркестър и затова приемам всички ноновъведения.

Като погледнеш начина ни на живот, всеки може да разбере, че трябва да си много устойчив, да си като лескова пръчка, да се огъваш. Ние сме в последните редици на европейското общество, към което се присъединихме. Какво правим? Понеже сме в много неизгодна позиция, трябва да направим чудеса от героизъм, за да не загубим чувството си за хумор, да не се огънем. Ние притежаваме патологичен оптимизъм. Това ни спасява. Често се „хвалим”, че 500 години сме били под турско робство. Никой не ни е пречил да се освободим. Щом като сме били съгласни с това, си е наш проблем.

Във всеки жанр в изкуството има хора, които гледат откъм позитивната страна на нещата, други от негативната. Трети отива с чувство за хумор и с ирония или самоирония. Винаги трябва да търсиш нов мироглед, начин на мислене, не само за да оцелееш, но и да намериш нови упования за да преминеш през живота достойно. Никой не може да има претенции, че той е Месията. Има един Бог, който е над всички нас, а останалите сме хората, които трябва да запазим човешкото, моралното, топлинката помежду си. Това са стойностите, на които не трябва да робуваме, но трябва да бъдат водещи в нашия живот, защото няма нищо по-свещено и човешко от това да бъдеш морален, да бъдеш чист, абе-ееее (пауза) да си обичаш професията.

Младостта е най-красивото нещо. Сега, от дистанцията на времето, го разбирам колко е съществено и важно. Започнах по-късно моята педагогическа дейност, но ми е много приятно да работя с младите хора. Те ти дават страшно много, без дори да разбереш. Това е част от времето, в което живеем заедно. Много ги обичам. Никога не съм проявявал ревност към тях. Искал съм и съм правил максималното по моите възможности  да контактуваме. Не можеш да си представиш колко много неща провокират в преподавателя. Това е симбиоза – аз давам от себе си това, което знам и аз също уча от тях. Толкова е компактно всичко, че не бих могъл да разгранича едното от другото. Провокират ме с идеите, които подхвърлят, а не подозират колко са рационални, човешки и необходими. Много ме акумулират. Това е едно даване и получаване. Това е достойнството на преподавателската дейност. В последните 15-тина години съм преподавал активно в НБУ, в Арт колежа и в НАТФИЗ. На мен винаги ми е било много интересно и ползотворно да бъда преподавател и да контактувам с младите хора. Те ми дават една валенция, която щеше да остане неизползвана.

Това е въпрос на личен избор. Човек трябва да използва капацитета си, енергията си, желанието си, хъса. Толкова е свещенно и неприкосновено това – кой и как да консумира бъдещата си професия и това, което е усвоил. Това е мъдростта на младия човек. Аз например, колкото и смешно да прозвучи, може би и нагло, аз съм взел повече от тях, отколкото те от мен.

Човек с друг начин на мислене – вън от казионния. Идеята, която съм получил от тези млади хора, е това, че те са необятни, без граници. Докато зрелият човек винаги има втори план. Те са спонтанни. Те ти дават толкова ценни неща без да подозират колко са важни в живота на преподавателя.

Аз съм от едно междинно поколение. Баща ми беше скулптор. Ако нещо съм получил като чувството за хумор, което имам и което много ми помага, съм го научил от баща ми. Новия новаторски начин на мислене и конструиране съм получил от сина си Дим. Много малко време живя. Можеше да остане още 10-15 години поне. Ето, аз карам 83-та година. Не зная още колко ще ме държи Господ и докога мисли, че е рационален моят престой на Земята. Дал съм на Митко и съм взел от него. Дал съм на баща ми и съм взел от него. Така че ние тримата сме имали едни и същи потребности по отношение на чувство за хумор, чувството към живота, пълноценността на живеенето. Сега, когато имам житейски несгоди, без да подозирам, осъзнавам, че Митко ми е давал неща, които даже и не съм подозирал.

Научил ме е да бъда много по-рационален. По-младите консумират живота в пълния смисъл на думата. Много са нагли и нахални в житейски план. Това е новата генерация. Тя живее с други изисквания, с други претенции към живота.

Всичко, което съм имал в себе си, без да му го натрапвам. Последните три години, когато станах почти инвалид, не съм подозирал, че Митко е толкова човечен. Мислех го за трезво-рационален по отношение на времето, в което живее. Засвидетелства такова голямо желание да ми помогне. „Изрови” земята, за да намери ресурс в българската медицина. При кой ли не ме води и си оставяше работата заради мен. Повече от благодарен съм му, защото видях, че това е много спонтанно и искрено. Той беше малко Хомо Фабер. Не съм подозирал, как ще се раздава по отношение на мен. Не мога да говоря спокойно (разплаква се и гласът му трепери). Сега разбрах, колко силна е била връзката ни.

Нашето изкуство е предимно визия. Тя е толкова важна колкото режисурата и драматургията. Не разделям нещата едно от друго. Те идват спонтанно в някаква връзка. Ако знаех как точно става, щях да напиша научен труд за това, как се прави анимационно кино. Нямам някаква конкретна методика. Всичко е една компактност, която е част от живота.

Не бих го променил. Правил съм хиляди грешки и те са ми оцветявали творчеството и живота. Доволен съм, че съм такъв. Жив човек съм. Чувството ми за хумор, което получих от баща ми го предадох на Митко. Той се роди, когато аз бях вече на 32 години. Той беше много мъдър за някои неща. Не украсявам нещата поради бащиното си чувство. Непосредствено ми е дал много неща.  Много ми липсва.

Аз съм нормален средностатистически български мъж. От нищо човешко не се отказвам. Това е моето верую. Бог ни е направил по свой образ и подобие.  Няма защо да имаме комплекси в това отношение. Ние сме едни богове – кой повече, кой по-малко. До 50-тата  си година пушех, пия умерено без да злоупотребявам. Жена ми не може да понася в мен, че никога не си разрешавам да се напия. Имам си някакви спирачки.

Винаги имам сили и вдъхновение да работа, защото съм дисциплиниран и си обичам професията. Не съм влязъл в професията си отвън. Това е верую, което е част от мен. Горя в работата си. В момента все още работя по проекта с календара. Стигнал съм до месец Ноември.

Повече сатирата. Тя е част от мен. Не си давам сметка, откъде идва. Имам повече от 10000 издадени карикатури. Освен това имам много илюстрации и приложни задачи.

Това е много труден въпрос, защото и сатирата и хуморът са две страни от един начин на мислене. Аз не ги деля. Те са спонтанни. Знам само, че много съм патил от жени и много ги обичам. Ако нямаше жени, нямаше да има нищо.

Виждам недостатъците на хората и ги обичам заедно с тях. Често пъти идеята за един филм идва само от една дума, от едно изречение. Това е провокация за мен.

П.П. Обадих се на Стоян Дуков след атентата в Париж. Каза ми, че разбира се, е солидарен с колегите си карикатуристи от "Шарли Ебдо" и че в Библията вече е казано "В началото бе словото"...

Какво е за теб Стоян Дуков?

Какво ти даде той?

Велислава Господинова (28 г.):

За мен той е един от преподавателите, който ми е дал най-много в карикатурата. Преподаваше ми в тази специалност по отношение на визуалната интерпретация на един карикатурен гек както и на смисловата идея, вложена в него. Той винаги подхождаше с чувство за хумор и с много лично отношение към всеки студент. Гледаше с наивно детски очи всяка наша карикатура и й се радваше искрено. Винаги беше готов да ни помогне, независимо какви въпроси имахме и ни вдъхновяваше непрекъснато с историите, които разказваше. Той продължава да помага в следващите ни творчески проекти дори на завършилите студенти. 

Силвия Иванова (25г.):

Дал ми е кръгозор. Най-важното беше живият контакт с него, да усетиш емоцията, която той иска да ти предаде. Най-значимото, което той сподели с нас - студентите беше умението да не мислим локално, а да мислим глобално. Винаги се стараеше да ни предаде по-мащабно мислене за нещата. Запознаваше ни с историята на изкуството. Искаше от нас да излязат артисти в истинския смисъл на думата. За мен той е ментор, висока културна летва като начин на мислене и живот. Той винаги е бил приятел на студентите. В часовете му сме комуникирали като равен с равен. Към нас се отнасяше като към свои деца, с голяма загриженост. Той е човек, който подхожда с чар към хората. При него има хармоничен контакт със студентите, без да се усеща напрежение. 

Димитър Велев (25 г.):

Стоян Дуков, на първо място, освен сценарист, режисьор и художник е изключително слънчев, земен и усмихнат човек. В чисто професионален план ние сме почерпили много както от опита му, така и от историите му, професионални и житейски, с които ни е въвеждал в анимацията. Той ни се раздаваше до краен предел. Стремеше се да бъде винаги отзивчив към нас. Той пръв ни насърчи да участваме в изложба на национално ниво. Беше ни ментор в тези първи професионални стъпки в областта на карикатурата. Спомням си една конкретна случка. Тогава работех по един анимационен филм. Той полюбопитства какво правя. Предостави ми да гледам стари филми със същата тематика и дух, които да ми дадат някакъв импулс за творчество.  

Интервюто е публикувано в сп. "СЛЕДВА" , кн. 1 за 2015 г.