Поставя спектакли на много и различни български сцени, както и на европейски. В началото на творческата си кариера Възкресия Вихърова е напълно отдадена на експеримента, но след 2005 година прави комуникативни спектакли за по-широка публика – „Коко“ в Театър 199 „Валентин Стойчев“, „Ужасните родители“ в театър „София“), българо-австралийския проект „Индже“ (по разказа на Йордан Йовков).

Като че ли "Бит" по Иван Хаджийски даде шеметен старт на кариерата Ви в театъра? Така ли е?

- По някакъв начин може да се използва това определение. Понякога ми се струва, че беше прекалено рано в моя жизнен цикъл. Прекалено рано може би и за публиката. След такъв опит можеш да добавиш още много малко. Говорейки и следейки непрекъснато това, което Мила Искренова пише във Фейсбук и следейки цялото мое поколение какво мисли и говори, като че ли времето беше бременно с тези идеи. Всеки от нас по някакъв начин ги пренесе и реализира. Мога да твърдя, че това е нещо, което беляза пътя ми, категорично. За добро, за лошо...

Вие сте космополитна поливалентна личност. Как определяте себе си с няколко думи?

- Скоро написах едно изречение и моите приятели ми казаха: „Защо не напишеш разказ или пиеса?”. То беше някак си формулирано така: „Боя се, че една сутрин няма да сваля пижамата, с която съм се събудила, и че една последваща сутрин няма да разбера, че въобще съм се събудила, а една последваща последваща сутрин може би никой няма да разбере, че не съм се събудила”. Аз съм един доста затворен, доста прибран човек. Не казвам интровертен. Смотаняк и самотник. Така бих определила себе си с днешна дата.

Кои са причините, поради които хората ходят на театър?

- Сигурно искат да споделят нещо. Да преживеят нещо заедно. Не мога да намеря друга по-основателна причина. Когато ходиш на концерт, съпреживяването е по-индивидуално. Можеш само да кимнеш на някого в съгласие с това, което чуваш. Когато си на театър, можеш да кажеш: „Иии, тя колко добре го направи! Ох, и моята дъщеря е така! Да, да, точно затова става дума”.  

Кой текст грабва вниманието Ви да го адаптирате за сцена?

- В момента се занимавам с автобиографичната книга „Моят живот, да имаш ляв палец” от Анжела Пенчева – актриса с трайно физическо увреждане - детска церебрална парализа. Интересувам се как едно съзнание, поместено в едно силно увредено тяло, възприема света, справя се с нещата и продължава да си вдъхва надежда. Това ме вълнува и как мога да го превърна в провокация за целия екип, който работи по спектакъла.

Интердисциплинарността е един от отличителните белези на обучението в НБУ. Може ли да се възпита българската публика в плуралистича многопластова нагласа към света и изкуството?

- Много хубав въпрос! Човек не трябва да отговаря на  това негативно. Не трябва обаче да отговаря и глупаво позитивно. Тук трябва да има много разбиране и споделени усилия, за да може това да се случи. Отлагането обаче е доливане в мелницата на тоталното изпростяване и обедняване. Това, за което питате, е трудно за правене и трудно за възприемане. Затова публиката се учи постепенно, бавно, с много любов. Тя се фрустрира, тя иска да има яснота на разказа, тя иска да има яснота на посланието. Когато я потопиш в законите на синкретизма, на сливането на нещата, тогава се пита какво прави там и не иска да стане свидетел на този бавен процес. Една уважаваща себе си култура трябва да си дава сметка, че такива процеси съществуват и те са двигател на света. Преди години затова е имало 1000 души зрители. Сега не знаем точно колко са! Не смея да ги преброя. 

Каква е методологията, по която работите в момента?

- Тази година много се забавлявах да се докосна до вербатим техниката. Останах поразена, впечатлена от това колко тя е въздействаща върху пърформъра. Този, който чува текста, който продължава да чува обновения текст по време на представление. Този, на когото му се прекъсва потокът на заучения текст с нови провокации. Мисля, че и в следващите години ще продължавам да се занимавам с това, защото е интересна работа.  

Какво Ви дава срещата със студентите?

- Студентите са ми една невероятна болка. Те са инертни. Не искат да станат партньори. Смятат, че ентусиазмът и работохолизмът са характеристики на старите времена. Завладени са от идеята, че нещата стават лесно. Те са ставали винаги достатъчно трудно. Това е изпитанието, в което си принуден да участваш. Тези обаче млади хора, които искат да останат в професията и го отстояват с голяма амбиция, са моето упование. С удоволствие  работя с тях. Сега например в „Премълчаното разказано” работя с едно такова момиче. Всички актриси са относително млади. Има една, която принадлежи биологично към групата на най-младите. Това е една такава невероятна захранваща енергия, която ти подаваш и тя ти се връща.

Как ги мотивирате да работят (творят) и да мислят?

- Там, където Бог не е посял мотивационно ниво, там никой не може да посее такова. Просто се опитвам само да го открия, да го видя. Разбира се, в един от курсовете, които водя, в който срещам около 100 студенти от различни специалности, се изпълвам с надежда. Там има много голям процент от хора, които са мотивирани да работят, да създават точно тук и сега.

Вече повече от 20 години Вие работите в тандем с доц. арх. Зарко Узунов. Той е и Ваш спътник и в живота. Как успявате да "отглеждате" връзката помежду си? Пречи или помага съвместната ви работа?

- С много кризи. С много дистанция. Така я поддържаме връзката. Трябва да се спазва хигиена на общуване. Много е трудно.

Кое Ви кара да се усмихвате?

- Аз съм лесна на разплакване и лесна на усмихване. Много бързо попадам в едната или в другата клопка. Най-вече дъщеря ми ме кара да се усмихвам. Не защото е добра, а защото е във възрастта на откритията. Толкова е сладко да виждаш как се откриват нещата, в които вече и ти самият не вярваш. Те се откриват отново и отново и затова са живи.

Как се справяте със съмненията и колебанията, които настъпват при досега с нов театрален проект и срещата с нов колектив от хора?

- Умирам от страх. „Това е единствената професия, в която опитът няма значение” – тук цитирам мисъл на един кинорежисьор. Опитът не ти помага да бъдеш по-зрял и по-спокоен. Това е една от причините да работя сравнително рядко и доста трудно. Това не означава, че е хубаво или лошо. Повече от едно представление на година би ме ликвидирало. През 2016 г. съм се заклела да не започвам нищо ново. Може би трябваше да се справя с някаква нумерология, за да го взема това решение. Трябва да завърша много от нещата, които съм започнала, и се тревожа всяка сутрин, когато се събудя.

Как "маневрира" капитанът на кораба, когато види подводни камъни по време на репетиции?

- Аз съм катастрофирала много пъти и си казвам: „К`во пък, няма страшно!” Но понякога моите колеги ми казват: „Абе истински катастрофирай и тогава ще видиш!”.

Какво е необходимо на един току-що завършил студент по "Театрална режисура", за да практикува професията си на режисьор? 

- Студентите трябва да вземат много зряло решение – дали остават в професията такава, каквато е тя в действителност. Тази професия не е бизнес. Тя е нива не себеизразяване. Обаче знам колко е страшно това да те тласка към бедност и към борба за оцеляване. Това е голяма вина на всички нас, които по някакъв начин имаме авторитета и силата. Точно затова правим нашия фестивал „СЛЕДАТА”. Опитваме се да създадем една последваща защита. От три години за всеки, който завърши, има специално място и фонд, за който да се бори, и за да може да направи впечатление – да не променя много себе си и да бъде забелязан. При нас младата генерация беше спасена от разпределението. Каквото и да беше, то ти даваше една база и един бюджет, за който ти не се сражаваш. Той идва при тебе и те задължава да го използваш.

Провинциалните театри са един прекрасен оазис за младите хора. Там има нужда от тях. Всеки екип страхотно ги търси и иска. Студентите, които са отишли в Благоевград, Шумен, Стара Загора, не са се разочаровали и са останали в бранша. Разтопили са се тези хора, които не направиха крачката да отидат там.

Какво е заложено в програмата на Учебен театър на НБУ?

- Тази година писах план за действие до месец април 2017 г. Мисля, че тежката точка на този сезон ще бъде да бъдат провокирани алумните на НБУ да създадат свои продукти и ние само да ги подкрепим. След 29 септември 2016 г.  ние анонсирахме на страницата си, че това е нашия приоритет тази година. Връщането на алумните с техния потенциал, с техните мисли, с техните възможности за финансиране, за разпространение, на които театърът би станал домакин и би ги подпомогнал, колкото му е възможно.

ТЕКСТ ПОД СНИМКА:

Възстановяване на театрален спектакъл “Домът на Бернарда Алба” в рамките на учебния процес за студенти от БП “Театър” – работа по изграждане на персонаж и жанрови специфики в партньорство с проф. Цветана Манева и гл. ас. Антоанета Петрова. 

Интервюто е публикувано във в. "Лечител" в брой 43, 27 октомври - 2 ноември 2016 г.