Какво е да си незрящ и как се вписват хората със зрителни проблеми

Десислава Томова

В България винаги е било трудно да се говори за толерантност и разбиране към хората с някакви увреждания. Догматичното отношение, за съжаление, засяга и незрящите хора. Оправдано или неоправдано изгубили зрението си те се борят неудържимо за равноправие и добро бъдеще редом с останалите граждани. 

Обикновено съдбата на такива хора е жестока – изолация, самота, нищета и безпътица.

Всеки един от възпитаниците на СОУДНЗ „Луи Брайл” се бори за своето място в света на виждащите. Благодарение на брайловата азбука милиони хора по света „възвръщат” зрението си и имат възможността да четат, пишат и да комуникират с околните.

Училището за деца с нарушeно зрение в София е специализирано държавно училище от интернатен тип. В него живеят и се обучават слепи и слабовиждащи деца от София и цялата страна на възраст от 6 до 18 години.

Уврежданията се изразяват в понижена зрителна острота и стеснено зрително поле. Може да бъде вродено или придобито, прогресиращо или непрогресиращо, пълно или частично.

В училището се приемат деца със зрителна острота по-ниска от 0,2 на по-добре виждащото око с корекция и в зависимост от диагнозата на заболяването. В някои случаи зрителната недостотъчност е съпътствана от допълнителни увреждания в психомоторното или интелектуалното развитие на детето.

Проблемите със зрението много често са присъстващи при деца, родени преждевременно, които са прекарали първите си дни в кувьоз, а след това често излизат с една и съща диагноза - „ретролентална фиброплазия”. Казано на прост език – деца, които са ослепели в кувьозите.

„Много са тежки разговорите с майките, които цял живот носят чувството за вина, че са родили преждевременно децата си и те са причината да бъдат слепи. А това не е правилно схващане. Причината е в остарялата техника. Трябва да се подменят кувьозите, защото в 21 век е грехота да се раждат здрави деца и след това да се осакатяват.

В Германия има 0,5 % слепота при такива случаи, а при нас, в България, е 38%. Трябва всички да настояваме за решаването на проблема. Може би някои от засегнатите трябва да се коалират и да изискват по съдебен ред да се обърне внимание на техните случаи, което е вече крайна мярка”, коментира директорката на училището Донка Димитрова.

Един от основните проблеми, с които се сблъсква ръководството на училището, когато децата постъпват на училище при тях - особено за тези, които са от провинцията, е, че с тях не са работили ресурсни педагози или т.нар. консултанти по ранно въздействие.

Няма я и връзката болница – социална служба – родител. В дирекциите „Социално подпомагане” могат да окажат съдействие на родителя, за да го свържат с психолог, който да му помогне да преодолее шока от раждането на дете със зрително увреждане.

След това има възможност за намиране на специалисти – педагози на зрително затруднени деца, които да работят с детето до 7 годишна възраст, за да го подготвят за специализираното училище.

Училището „Луи Брайл” в София е в синхрон с програмата на масовите училища, като там се преподават специални предмети, по които децата се научават да извършват неща свързани с бита и да получат социални умения. Учебният предмет „зрително подпомагане и стимулиране” има за цел да се стимулира или запази остатъчното зрение, което имат много от децата. Зрителният терапевт на училището се занимава с това. Друг специален предмет е „активното творчество”, който съответства на изобразително изкуство.

Ето как оправдава избора си да стане помощник-директор на СОУДНЗ „Луи Брайл” – Любомир Велков:

„Има емоционален момент в избора ми да заема тази длъжност, тъй като аз съм бивш възпитаник на това училище. Завършил съм първия випуск гимназия. Освен това съм завършил „Педагогика”, с втора специалност „Философия”, а по-късно специализирах „Педагогика на зрително затруднени деца”. Бих могъл да направя нещо да се подобри в системата за децата с нарушено зрение. Тук, в България, стигмата към хората в неравностойно положение е голяма спрямо останалите развити държави.”

Незрящите с лекота се справят с комютърните технологии и учат чужди езици, тъй като не се разсейват и като компенсация на зрението развиват слуха си. Имат перфектно произношение. Голяма част от слепите деца са много музикални – когато чуят определен звук, могат лесно да го възпроизведат.

Какви са плановете за бъдещето на част от възпитаниците на училището и проблемите, които преодоляват, научихме от самите тях и от една от техните преподавателки:

Панчо, на 18 години, 12-ти клас:  „Бях в специализирана детска градина за незрящи и по тяхна препоръка дойдох в училището. В първите 7 години бях подготвен за това училище. Училището ни също е и пансион. Тук спят деца, които са от провинцията и не могат да се приберат. Проблемът, който имаме с очите, ни прави различни от другите деца заради невъзможността да имаме еднакъв достъп, еднакво възприятие за нещата, които ни заобикалят. Но ние по нищо не се различаваме като хора, като потенциал, от останалите деца. 

Разбитите тротоари и плочките не са за обсъждане. Там и вижадщите хора се пребиват, а какво остава за нас?!?

Бях четвърти клас, когато знаех че искам да стана DJ. Вече 8 години се занимавам с това и смятам, че съм на едно много високо национално ниво. Любимата ми музика е електронната и по-специално хаус музиката. Ходя и пускам музика по партита.

Гледам доста позитивно на неприятностите, свързани с всекидневното ми предвижване. Наскоро построиха нова сграда и гражаданите, които живеят в нея, са засадили един бор в средата на пътеката, по която аз се придвижвам към трамвая.

Всеки път директно се блъскам в този бор, защото никъде не е отбелязано, че там може да има нещо. Наскоро си сцепих главата във висящ клон на дърво, което стърчеше извън градината. Разбитите тротоари и плочките не са за обсъждане. Там и виждащите хора се пребиват, а какво остава за нас?!?

Паркираните навсякъде коли по тротоарите затрудняват придвижването ми и аз предпочитам да вървя по средата на улицата, където все пак шофьорите ме виждат и мога да реагирам в пространството.

Много често ми се случва, когато слизам от трамвая, с бастуна да проверявам колко е висока стълбата например, както и колко е разстоянието между бордюра и стълбата. Това в Европа го няма, защото когато слизаш от превозното средство, се озоваваш директно на тротоара. В момента, в който слизам и съм си пуснал ръката надолу, идва човек, който иска да ми помогне. Той ми вдига ръката с бастуна и вместо да ми помогне, той ми пречи.

След като завърша, не възнамерявам повече да уча. Искам с още няколко човека да правя хаус музика, да имам собствено студио и качествено радио в Интернет, искам да отгледам две деца с една нормална жена и да си умра на село.

От България може би няма да избягам, ако не ми се даде такава възможност. Навсякъде по света бих работил същото, което правя тук - звукообработка и да пускам хаус музика.
Преподавателят от НАТФИЗ Велимир Велев реализира с нас „Невиждан театър” – театър на сенките за незрящи деца. Работим много здраво за реализацията на едно представление. Наскоро имахме премиера в Хърватия, която премина със страхотен успех. Процесът на изработка на спектакъла е като обичайния – с много обяснения от режисьора. Режисьорът те направлява в този интерективен театър как точно да направиш камила или таралеж например, как ще изглеждат добре за публиката.”

Калоян, 18 години, 12 клас: „След като завърша средното си образование, смятам да се занимавам с това, което най-много обичам - с компютри. Работодателите в България, които толерират незрящите хора, се броят на пръсти. Не се оценява нашият потенциал и талант.” 

Ивайло, 12-ти клас:  „Аз смятам, че мога да продължа да се развивам в спорта, защото го правя активно и сега, в частност параолимпийския спорт. Мисля да следвам в НСА, ако ме приемат.” 

Ивелин, 11-ти клас: „Основно се занимавам с актьорско майсторство, но имам и много други хобита, като компютрите например. Бъдещето в България си го представям трудно. След като завърша, искам да уча „Право” и мисля, че с това ще ми е свързана работата. Мечтая за своя кантора. Взаимоотношенията ми с хората в личен план протичат съвсем нормално, без предразсъдъци. Имам пълната подкрепа на семейството ми още от малък.”

Десислава Райчева, инструктор по ориентиране и мобилност: „Аз, като всички учители, обичам да казвам, че моят предмет е най-важният в училището, защото той им дава самостоятелност. Тази дисциплина ги учи сами да си напазаруват, да се срещнат с приятели, изобщо - да отидат, където си пожелаят, без да имат нужда от придружител. Дава им се увереност. Прави ги пълноценни хора. Работодателите в България, които толерират незрящите хора, се броят на пръсти.
Без това, колкото и да знаят и могат, те си остават едни затворени хора, неадаптирани към външните фактори. Всеки един от учениците е индивид, който възприема нещата по свой собствен начин. Също както всеки един човек в обществото има собствен мироглед, възможности и потенциал, който трябва да развива.

Много обичам възпитаниците на нашето училище. Имам морално удовлетворение от работата си и емоционален подтик и желание да я върша“.

Материалът е публикуван в Dnes.bg на 27.06. 2010