Десислава Томова



Постановката „Гъдулката гори” имаше премиера на 7 април на сцената на театър „София”. Текстът на Райко Байчев спечели обявения от Театър „София” конкурс за съвременна българска пиеса през 2010г. и номинация ИКАР 2012 за драматургия. "Гъдулката гори" е монодрама, римейк на "Контрабасът" от Патрик Зюскинд. Героят се персонифицира с инструмента си. Получаваме обща информация за гъдулката и нейното място в живота на гъдуларя. В тази монодрама конфликтът е изцяло вътрешен – героят е раздиран от вътрешни противоречия. Той се  разкъсва между дълга си, нормите, наложени от обществото и вътрешния си нагон.
Написана е в съзвучие със съвремието – патриотична и глобална едновременно. Трагикомедията разказва за „нещата от живота” по един много остроумен метафоричен начин. Сцената е решена много семпло от сценографа Димитър Шопов със завеси отвсякъде. Табела с надписа на фолклорен ансамбъл „Бучимиш” е поставена между българското и европейското знаме.

Представлението започва с българска народна музика и веднага след първите ритми актьора Юлиян Рачков поема щафетата в свои ръце. Редуват се надеждата с безизходицата, драматизмът с комичните пасажи, чувствата с разума, любовта с омразата. Има резки обрати – всяко отделно действие завършва със своя отделна кулминационна точка, след което действието получава нова насока. Чрез умелото засилване и отслабване на напрежението се цели максимална театрална ефектност. Пиесата е извънредно жива. Следим я със затаен дъх, защото автора успява чрез умело водене на фабулата да ни държи в постоянно напрежение.
Ето какви са размишленията на режисьора Драгомир Цветков за пиесата: „За гъдуларят гъдулката е спирачка. Пропита с история, традиции и етнографско страхопочитание, тя е препятствието, което трябва да бъде преодоляно или за по-сигурно – разрушено. Поредната „смяна на системата” взема поредната си жертва. Но дали това решава глобалното лутане или единственият изход е в ирационалния подход към бъдещето такова, каквото го направим тук и сега? Краят на представлението е отворен.”
 
Следвана е логиката на литературния текст. Като допълнение на някои акценти има някои доста сполучливи интервенции  в текста. Представлението трае един час като за целта режисьора е съкращавал отделни фрагменти от пиесата. Той е разчитал на податливостта на Юлиян Рачков да пресъздава различните образи в пиесата като същевременно умее самостоятелно да осмисли текста и да действа активно в предлаганите обстоятелства.

Трагедията в “Гъдулката гори” е в това, че и двамата – инструмента с неговия притежател са застрашени от изчезване в днешния динамичен и технократски свят, също като пандите. Функцията на гъдулката в живота на гъдуларя лека полека избледнява и той решава, че ще е най-добре да се раздели с нея като я унищожи. Но тяхното чисто и силно чувство накрая побеждава. Като метонимия се пренася умението на гъдуларя върху плюшената играчка: „Панда, която свири на гъдулка”. Така той продължава да подхранва надеждата си, че все пак ще бъде спасен.

Накрая той изпълнява танц, който наподобява церемония за панахидата на гъдулката, олицетворяваща неговата душа. Застрашаващото усещане за катаклизъм ще бъде преодоляно от рукващата отвсякъде блиц светлина и появата на малката плюшена панда, която пее и танцува.

Рецензията е публикувана на 08.04.2012 в Kafene.bg