На 7 март в кино „Люмиер” беше премиерата на документарлния филм ”И България е една голяма грешка” по сценарий на Георги Лозанов с режисьор Стоян Радев, продукция на Теорема и Фронт Филм с подкрепата на Национален филмов център и БНТ.
Филмът се състои от интервюта с представители на публичните зони, в които симулацията е най-интензивна – политическите биографии, бизнеса, медиите, църквата... Сценаристът Георги Лозанов изпълнява ролята и на водещ, който прави теоретичния увод и после развива интерпретативния си подход през своите коментари на всяка от зоните и разговорите с техните типични представители. Списъкът с интервюирани включва: д-р Любомир Канов, проф. Михаил Неделчев, Андрей Райчев, Красимир Гергов, Явор Дачков, проф. Богдан Богданов, Борис Велчев, Христо Стоичков, Николай Колев – Босия, Слави Бинев, проф. Калин Янакиев, Георги Господинов.
Филмът имаше своята тестова прожекция пред български филмови критици, организатори на фестивали, директори на медии, журналисти и беше определен като един от най-изчерпателните документирани анализи на прехода от началото му до днес, а за чуждестранната публика – като пътеводител в специфичния социален пейзаж на една посткомунистическа страна от източна Европа, която стана част от Европейския съюз.
Веднага след прожекцията се проведе и дискусия с публиката в залата.
Защо се захванахте с тази тема?
Защото преходът, тази толкова безмислена вече дума продължава да бъде загадка. Мисля, че колкото повече живеем в един свят, който не разбираме докрай какво представлява, толкова по-лошо живеем. Ние не предлагаме изхода, но филма настоява да се мисли по този въпрос. Да продължим да интерпретираме, да не се уморяваме от интерпретацията. Да не кажем, че интерпретацията е нещо далечно, нещо, което не ме засяга пряко. Колкото смисъл намерим в живота си, толкова по-смислен живот ще живеем.
Какво се промени за 25 години преход от тоталитаризъм към демокрация в България?
Много неща се промениха. Независимо от всички критически гледни точки ние живеем в друг свят, коренно различен. Много по-хубав, много по-приближен до човека, някакси по-весел. Не е както при комунизма с неговата идеологическа дисциплина и сивота. Всичко е отворено. Затова се опитваме да направим аналогия с Америка през грешката, през обратната страна. Търсим оптимистичен ресурс. Филмът е на самопредставянето, а не на самооплакването. Ние искаме нашите герои и ние самите да се представим по най-добрия начин. Вярно, че това често пъти събужда обратни реакции. Симулация, игра - това, което да ти помогне да замениш липсващата реалност и да стане реалност.
По какъв критерий избрахте представителите на българската общественост, които да говорят пред камерата?
Да са публично важни. Да имат две гледни точки – хем да са участници, хем да имат мнение, хем да имат малка съвместимост по между си. Нашето общество е шарено, пълно с взривоопасни противоречия. Това, което искаме да постигнем накрая с филма е да докажем, че Адът не са другите, а си ти самият. Всеки е оставен да се представи по най-добрия начин и ако не успее по начина, по който той сам се вижда оттам идва и грешката. А не как другите го виждат.
Заедно със Стоян Радев защитавате тезата, че общите белези на феномените през целия период могат да бъдат поместени в рамките на понятието „симулация” (на френския социолог и философ Жан Бодрияр). Заглавието, което сте поставили е перефраза от Фройдовото „Америка е грешка, гигантска грешка”. Как защитавате тази теза?
По липсата на каквато и да е било друга възможност. Демократичната традиция в България е прекъсната 45 години. Имаше опит в България да се възстановяват стари партии, да се възстановяват стари издания. 45 години от човешкото време, от историята е много време. Първо раждаш идеята за себе си, образа, това което искаш да кажеш и после започваш да вярваш, че това си ти, че това е светът, в който живеем. Колкото повече вярваш в това, толкова повече започва да се материализира. Това е на ръба на магическа практика. Занимаваме се с трудно успяващата магия на прехода.
Днешната ситуация в България не прилича ли на театър на абсурда?
Още повече и вчерашната. Комунизмът си беше пълен абсурд. Трудно ще се измъкнем от абсурда. Самото човешко битие е абсурдно. Във филма се говори по-скоро от екзистенциална гледна точка за историята. Той се занимава с човешката ситуация. Ситуацията, в която е пребиваваме, която се превръща в наша идентичност. Ситуацията, която отговаря на въпроса „Кой съм?”. Това са сложни философски тези, които предполагат дълги анализи. В този смисъл мисля, че ние правим тих жанров преврат. От документалното кино се очаква да документира истории, факти, които да нарастнат до едно по-високо интерпретиране. Ние правим точно обратното: документираме интерпретации и се надяваме да нарастнат до реалност.
Докога българската интелигенция и сериозната българска култура ще бъдат заглушавани от тътена на масовата психика и от липсата на алтернатива?
Предполагам, че винаги. Високота култура е за малцина. Трябва да сме наясно с това. Самият ни филм е бутиков филм. Смятам, че ще има жив интерес към това, което сме направили, защото филмът засяга живота на хората. Ползват се спекулативни тези, играе с хора, които са долюбвани и недолюбвани. Който е минал през публичността знае, че пръст да покажеш и вече ставаш омразен. Участниците във филма трябва да интерпретират една среда, но трябва да интерпретират и себе си в нея. Тези 12 мъже са много важни фигури на българската публичност.
Чувставате ли се марионетка в политическия театър на престъпната власт?
Има тенденция валстта да престане да бъде важна. Говоря за политическата власт. Властта е навсякъде. Тя трябва да се дисперсира. Властта е от парламента, до леглото, през трамвая... Тази власт, в която всички участват постепенно трябва да загуби усещането, че е толкова важна. Олигарсите, които са на власт и са важни в момента се надявам, че ще се превърнат само в сирена на параход, който отминава.
Какъв компромис не бихте направил?
Не обичам някаква фанатизирана вярност към каквото и да е, та дори и в себе си. Както казва Фройд Азът е синоним на компромис, цзащото Азът непрестанно трябва да прави компромис между нагоните, желанията, СвръхАзът. Не е работата да не правиш компромиси. Работата е добре да правиш компромиси, така че да бъдеш в чавешки и в ценностен план органичен.
Кой български политик бихте посочил като модел на поведение?
Аз съм десен човек. Издадох книга, която се казва „Мое дясно”. Не само не се възхищавам, а съм ясдосан и гневен на политиците, които провалиха дясното.
Интервюто е публикувано на 9 март 2014 г. във вестника на София Филм Фест
