Иван Добчев е роден в град Харманли на 4 май 1947 г. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност режисура в класа на професор Енчо Халачев. Първата му постановка е в Драматичния театър в Димитровград – „Разпаленият въглен“ на Лозан Стрелков.

В различни периоди работи в Драматичния театър в Пловдив, Държавен сатиричен театър и Народен театър „Иван Вазов“.

Заедно с Маргарита Младенова води клас по актьорско майсторство за драматичен театър по експериментална програма на обучение във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1988 г. отново с Младенова основава Театрална работилница „Сфумато“, където работи и до днес. През 2000 г. става професор. Професионалната му кариера преминава като режисьор в Пловдивския драматичен театър, Театъра на българската армия, Сатиричния театър. Създал е над 150 постановки за драматичен театър, телевизия и опера по текстове на български, руски и западноевропейски класици.

Той е от онези непоклатими и решителни хора, които знаят какво искат и как да го постигнат и оставят завинаги отпечатък в българския театър.

Заедно с Маргарита Младенова сте основатели на ТР "Сфумато", която е запазена марка за неконвенционален театър. Как поддържате духа и базата си вече толкова години?

Необходимо е да имаш много воля, да имаш някакъв хоризонт, който стои пред тебе. Да не го губиш. Да не си позволяваш да сваляш гарда и да отстояваш ценностите, които са заложени още в нашето т.нар. студийно евангелие.

Може ли ТР "Сфумато" да се окачестви като барометър и катализатор на напрежението?

Не точно барометър, а по-скоро лакмус – нещо, което стои на границата между конвенционалното, баналното, пошлото, попкултурата и високото изкуство. Непрекъснато се опитваме да слагаме ясно тази граница.

Успявате ли да сюблимирате потока от творческа енергия на младите? По какъв начин става това?

Когато водим класове ТР „Сфумато” става нещо като втора академия, постакадемия за младите. Малкият сезон също е своеобразна академия и опит да се помага на тези, които искат да продължат в тази истинска посока, тази абсолютна посока, тази естетическа нагласа. Това са постулатите, които сме вложили в патоса на Малкия сезон. В последните години, понеже няма същинска селекция, изискванията започнаха да се размиват. От следващата година ще се премине към по-друг подбор на хората, които искат да се представят.

Имате съвместна работа с други автори като Георги Тенев. Как се осъществява творческото взаимодействие между вас?

Свързва ни естетическата близост. Георги Тенев е наш ученик. Творческата среща с него стана много естествено и спонтанно. Той завърши актьорско майсторство и след това режисура. В крайна сметка истинското му амплоа се оказа да пише, да прави драматургия. Той се включи в програмите ни като се опитваше да превърне нашите идеи в текстове.

Вие сте вдъхновител на поколения актьори и режисьори в българския театър. Как приемате ролята си на ментор?

Никога не съм бил ментор. Вероятно заради характера ми не ме канят в комисии и в журита. Може би, защото защитавам много категорично своя морал и не си позволявам компромиси. Когато си заявил, че имаш определена ясна позиция, трябва да я защитаваш, да я отстояваш не само с думи, но и с дела. Това може да превърне младите хора във фенове, последователи, които искат да вървят по този път – да правят изкуство, не което обслужва, а такова, което открива, което търси, което задава въпроси и т.нат.  

Театралната Ви практика е много наситена. Все пак, когато се върнете назад кое се откроява?

„Апокриф” и „Черното руно” са образци. „Черното руно” имаше много дълъг живот по целия свят, където през актьорите успяхме да стигнем до някакви по-глобални значения и смисли.

С какво сте запомнил безспорно талантливата Ваша колежка - сценографката Даниела Олег Ляхова, която за съжаление ни напусна без време?

Дани беше много особен и светъл дух. Тя имаше посветеност в работата си. Никога не е стояла в нищото като чиновник, като човек, който върши нещо по задължение. Тя присъстваше в целия процес. Нямаше спектакъл, който да се репетира без нея.  

Вие кипите от енергия и идеи. Каква е тайната на Вашата жизненост и творчески заряд?

Вероятно е генетична. Това, че съм от Харманли има някакво значение. Завършил съм Художествена гимназия. Винаги търся образа заедно с актьорите. Увлекателно е да правиш изкуство, да не остаряваш.

Мечтал ли сте някога да станете художник?

Занимавам се непрекъснато с изобразително изкуство, паралелно с театъра. Много често то ми помага да открия образа. Понякога аз самия съм си сценограф – „Вишнева градина” в Авиньон и последния вариант на „Медея – майка ми” в Букурещкия национален театър, където аз бях автор на сценографията и художник на костюмите.

Носител сте на много театрални награди, имате международни представяния и участия в ателиета. Как успявате да съхраните себе си и да намирате все нови и нови инвенции?

Това е въпрос на способността да не се повтаряш и непрекъснато да търсиш нещо повече, нещо по-нататък от това, което си постигнал. Тогава човек наистина разбира, че няма да му стигнат и 200 години. Има толкова големи текстове и теми, с които можеш да се срещнеш, да се сблъскаш с тях, да преоткриеш през тях и себе си и смисъла на това, което те заобикаля. Това желание да преоткриваме, е онова кето създава този ток, създава тази енергия.

Как съвместявате преподавателската си дейност в "НАТФИЗ" с практическите си занимания с театър?

При нас двамата с Маргарита това е доста естествено, тъй като много често поради претрупаността на театралната академия с много дисциплини, много често студентите ни са в ТР „Сфумато”. Те влизат директно в наши спектакли. Такъв беше случаят с „Гео” – почти целия втори курс участва в спектакъла. Това е много естествено продължение на педагогическата ни работа.

Почеркът Ви на режисьор е свързан с изследователската лабораторна работа. Бих го нарекла духовна експедиция в нечий авторов свят. Как определяте Вашия театрален език, формата, театралната драматургия, т. е. естетиката?

Занимаваме се с постдраматичния театър. Тръгнахме от Грутовски, от желанието да скъсаме с конвенционалния театър и представи. Затова много често в нашите спектакли няма готова драматургия. Ние започваме да я правим докато работим върху предания, легенди и документални текстове. Това е най-вече, което изразява поетиката на „Сфумато”. Нашият девиз е: „Логиката на видимото в служба на невидимото”. Този тезис на Одилон Рьодон е основополагащ за изграждането на нашата естетическа програма. Аскезата на актьорската акция, отменянето на всичко онова, което задържа вниманието на действащия във видимото, в бита, нетърпимост към имитативните жестове и поведение, които „бъбрят” само във видимото, имитират живия живот без никакъв хоризонт към тайната на Битието, към невидимото – това са елементите на една поетика, която ние припознаваме като своя.

Десислава Томова

 Интервюто е публикувано в брой 38, 22- 28 септември 2016 г. във в. "Лечител".