Прочетен: 2965 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.06.2017 09:15
Десислава Томова
Искра Асенова Ангелова е българска журналистка и актриса. Завършва Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков. През 1993 г. следва един семестър и в италианската театрална академия „Silvio D’Amico“ в Рим. Искра е завършила и магистратурата си по телевизионна и радио журналистика в Университета Емерсън в Бостън, САЩ.
Завършила е магистратура по телевизионна и радио журналистика в Университета Емерсън в Бостън, САЩ. През 1999 – 2000 г. тя работи като втори продуцент на сутрешното предаване The Early Show на националната телевизия CBS в Ню Йорк. При завръщането си в България Искра Ангелова е телевизионен водещ на сутрешния блок в телевизия bTV. От 2002 до края на 2004 г. е водещ и главен редактор на съботно-неделното сутрешно предаване „У нас“ на Нова телевизия. В момента е автор и водещ на неделното вечерно токшоу на БНТ „Нощни птици“. Нейни текстове са излизали във в. „Дневник“, в. „Култура“, в. „Гласове“, в. „Новинар“, сп. „Жената днес“, сп. „Християнство и култура“, сп. „Театър“, сп. „Foreign Policy“, сп. „L"Europeo“, сайтовете Vesti и Mediapool. Искра е автор на документалните филми, които прави за поредицата на БНТ „В кадър“:
„Хляб и шоколад“ – 2011 г., 28 мин., филм за изкуството на готвенето и готвенето в изкуството – голямата дива на Мексико, писателката-майка на магическия реализъм Лаура Ескивел разказва за най-сладкия талант.
„Въображението е моят куфар“ – 2012 г., 28 мин., филм за известната турска писателка Елиф Шафак и за жената-творец в борбата ѝ с клишетата.
„Чужденката“ –2014 г., 28 мин., филм за голямото завръщане на Юлия Кръстева в България (2014).
През 2014 Искра започва да работи по реализацията на портрет на Юлия Кръстева, който има своята премиера на 20 април, 2017 г. в кино Люмиер като част от фестивала „Master of art“. „Kой се страхува от Юлия Кръстева?“ е първи на Искра като режисьор и продуцент, той е ко-продукция между БНТ, НДК и Wonderland productions и е 85 минути. Премиерата му беше съвсем наскоро (на 20 април) в кино „Люмиер“.
Като актриса Искра Ангелова е позната от участията си в няколко филма и множество театрални представления.
Вие сте учила и работила не само в България, но и в чужбина. Възникна ли пред Вас въпросът дали да останете тук?
Не, в интерес на истината. Защото аз трябваше да се върна – аз бях заминала в САЩ с американската стипендия Фулбрайт – това е стипендия, която се дава от Американското правителство на особено умни студенти, да се похваля аз – и тяхното условие беше след като завършиш образованието си там и работиш по специалността си една година (само ако успееш да си намериш такава работа на трудов договор) – да се върнеш за две години в родината си. Това условие е непробиваемо – те просто ти спират работната виза след това.
Тук сме убедени, че всичко се случва само по втория начин и тогава аз нямах абсолютно никакви илюзии, че тази стипендия може да се случи на мен. Защото нямах никакви протекции, а и дори не бях учила английска филология. Обаче те ми я дадоха… Аз имах вече две висши образования на 22 години – българска филология и актьорско майсторство – и това сякаш беше решаващо. А и тогава (1995 г.) сякаш имаше повече шанс да получиш някаква подкрепа в България само и единствено защото си талантлив, имаш оригинални идеи или просто си умен. Днес ми се струва по-трудно това, да си призная. Сякаш срещу образованите, умните и кадърните има нарочна стена.
Там обаче аз имах невероятния шанс да работя в националната им телевизия CBS в Ню Йорк, това не беше стаж, както са писали тук не веднъж, а си беше баш работа – с нощните й смени, със сериозните журналистически задачи, с гости като Дъстин Хофман, Мартин Скорсезе, Глен Клоуз или Хю Грант, чиито гостувания съм подготвяла… Там имах и пробив – да накарам един голям престъпник – беглец от ФБР – да проговори пред CBS; това беше моят звезден миг, целият юридически отдел на телевизията седеше зад гърба ми, докато си пишех с него и реално го прикривахме от властите, докато не се случи интервюто… Тази година в CBS беше за мен най-поучителният опит и най-голямата казарма.
Буквално онзи ден получих писмо от тогавашния продуцент на блока – толкова хубави думи за моята работа съм чувала само в Америка. Те умеят да те изстискат докрай, да те накарат да си говориш сам от умора, надскачайки крайните си граници заради високите им изисквания, но умеят и да ценят твоя талант, работата ти и успеха. Те имат респект към успеха.
Макар сега да казвам това – тогава аз не исках да остана там, защото тази месомелачка ме караше да се чувствам някак безполезна и анонимна. Аз исках да имам думата, да създавам своите авторски предавания, да измислям и продуцирам телевизионни продукти, да правя своите големи интервюта, измисляйки ги и провеждайки ги изцяло – не ми харесваше да работя по 10, а понякога и по 17 часа на ден (когато имаше стрелба в някое училище или ураган в някой щат) и да бъда просто малка част от една гигантска машина. Исках да създавам, да измислям, да творя. Исках да се върна тук и да помогна телевизията да стане по-модерна, новините – по-човешки, по-навременни, по-обективни, заснети и монтирани по-кинаджийски, а интервютата с хората на изкуството – истински интересен акцент в телевизионната програма. Когато се върнах имах такива амбиции и надежди. Исках да имам и свободата да играя в театъра, нещо което и до днес считам за свое основно призвание. Да пиша. Да имам личен живот и приятели. Да имам право на ваканция и да пътувам.
Днес, 17 години по-късно, продължавам да искам тези неща и да постигам част от тях, но тук икономическият натиск върху хората на духа, върху хората, които не искат да направят компромис, е толкова голям, а и онзи виц за ада и дърпането надолу в казана – толкова верен, че загубих голяма част от илюзиите си. Не мисля, че у нас някога ще бъде възможна меритокрацията (когато можещите и знаещите управляват останалите), но поне отношенията все още сякаш са по-човешки.
Как можем да се справим с всеядността на българина по отношение на вкусовете и формите на изкуството?
По отношение на тези процеси „българинът“ е такъв, какъвто е американецът, италианецът или руснакът – искам да кажа, навсякъде има мафия, корупция, престъпност и мнозинството не е много „умно“, хората са прости и предпочитат долнопробни жанрове и блокбъстъри. Но навсякъде има и интелигенция, и безкрайно талантливи хора на изкуството, и елити. И интересното е, че на повечето места, които считаме за цивилизован свят, тъкмо тях ги дават по телевизията – те са героите. А престъпниците са в затвора. Ние можем да участваме в този процес и трябва да го правим – да, няма да забогатеем и няма да почиваме на Малдивите, защото сме направили фатален компромис със съвестта си, но ще сме придвижили обществото мъничко напред.
Ние трябва ежедневно да градим, да създаваме местата, на които „високото“, качественото, доброто да може да съществува и за него да се говори – и това са не само медиите, предаванията, културните издания, а и театралните сцени, кино салоните, библиотеките, университетите, кръжоците, концертните зали… Всеки път, когато изгубим още едно такова място, сме загубили голяма битка.
Как ще коментирате цитатът от „Смъртта на еднодневката” от Вирджиния Улф: „Склонни сме да забравяме всичко за живота, като гледаме как го обезобразяват, мачкат, разкрасяват и спъват, за да пристъпва благопристойно и тежко.”?
Да, и ние сме склонни. Ние забравяме, че животът е прекрасен, интересен, вълнуващ, странен и най-вече – че в крайна сметка зависи от нас. Независимо колко несправедливо е едно общество, наш избор е да се опитваме да го променим (идеята на гражданския натиск или също – идеята, че може би е време да спрем да се гнусим и да вземем да влезем в управлението на институциите и парламентите, които ни гнусят) или да го напуснем и да отидем другаде. Благодарна съм, че вече можем да пътуваме и да избираме къде да живеем и да работим. Да, нещата, които ще те накарат да бъдеш нещастен на запад са други, но за мен бяха важни. Това си спомням, че си мислех по повод самоубийственото говорене на един гениален музикант тук, който си отиде от отчаяние и лош живот – та той можеше да е най-добрият музикант в едно от онези полуразвити общества, да свири по бански в сламения бар на плажа и всъщност да е щастлив! Просто трябваше да скъса връзките и да го направи. А той изгуби живота си! Животът е безценен, няма по-голям грях от това да изберем да го унищожим. Колко е тъжно, когато забравим за всички избори, които имаме и се оставим да се чувстваме хванати в трап, безнадеждно застигнати от „злите сили“, да се оставим да бъдем жертви. Никога не искам да бъда жертва.
Подкрепяше и разбираше ли Ви семейството Ви във Вашите интелектуални занимания?
Да, те винаги са ми давали пълна свобода, макар сигурно да не им е харесвало много, че се занимавам с хуманитаристика и с театър. Баща ми е един от най-интелигентните хора у нас според МЕНСА, той е строителен инженер, а майка ми е един от първите IT специалисти в България, и двамата работиха по света след 1989 г., те са хора на точните науки. Те винаги ме подкрепяха много силно, тяхното мнение беше най-важно за мен, защото освен математици – те бяха страхотни интелектуалци, четяха адски много, те са киномани и почитатели на джаза – те са ми показали всичко в изкуството, което ценя до днес. Сега вече може би не уважават толкова онова, което правя, защото не разбират защо то не ми носи заслуженото заплащане (защо работя без пари, грубо казано) и защо толкова години стоя сякаш на едно място – някак тук няма йерархия, човек не може да се развива, да расте в професията си. А и аз не съм готова на всичко, това също го има. Няма как да им обясня, че ежедневните битки, които водим, за да ги има тези острови на добрия вкус (предавания, филми, театрални постановки, концерти, книги) са големи, че изминатото разстояние е гигантско, тъкмо защото съпротивлението към нас расте ежедневно, и че самото устояване е растеж. Нали те са ме учили, че не всичко е в парите – в края на краищата всяка област се е развивала благодарение на някакви луди идеалисти, които са дърпали всички напред поради своя мечтателски дух.
Вече имате свое собствено семейство. Промени ли Ви споделянето на живота Ви с друг човек и раждането на вашето дете?
Да – изцяло. Аз обичам да имам много проекти, да работя много неща, да се виждам с много хора. Посвещаването на едно малко човешко същество, цялостното, ежедневно и ежечасово посвещаване ме прави щастлива и ме кара да се изненадвам от себе си. Аз не спрях да работя, но си гледам Алиса вече 3 години! Всеки ден аз съм с нея от сутрин до вечер и тя ми дава възможността да погледна целия свят през нейните очи, да се върна, както каза вчера Георги Господинов, в тялото на дете с тази машина на времето. Това е невероятен подарък, защото ти сякаш започваш живота си отначало – ти толкова силно и дълбоко обичаш този човек, че и за теб това е първият сняг, първата лисица, първото цъфнало дърво, първото предателство, първата синина, първият Дядо Коледа. Да можеш да срещнеш мъж, който да е изцяло на твоето ниво, а и те превъзхожда в много отношения, да се цените взаимно, да се обичате силно и да споделяте всеки момент от живота си заедно е безценно. Аз не изгубих надежда, когато всичките ми приятелки смятаха, че просто имам прекалено високи очаквания, и го срещнах. Благодарна съм за това.
Истина ли е или мит, че красивите и интелигентни жени остават сами?
Не, просто глупавите и комплексирани мъже се боят от тях. А интелигентните и комплексирани мъже се влюбват в тях по един убийствен и болезнен начин – опитват да ги прегазят, да ги унищожат, да стъпят върху тях сякаш, за да добият онова, което им е липсвало. Затова съм за тотална и крайна искреност в отношенията между мъжете и жените – аз винаги съм искала да мога да бъда аз, да бъда себе си, и ако мъжът до мен не се почувства застрашен – значи имаме шанс. Много са ме харесвали, много са ме ухажвали, много са се влюбвали в мен, но аз трудно съм допускала някого до себе си. Човек не бива да се плаши, че „ще остане сам“. Трябва да държи на себе си и да следва сърцето си. И ако вярва, наистина вярва в съществуването на истинска голяма любов – тя ще го намери. Любовта, умението да обичаш също е талант.
Имате много роли в театъра и киното. Също така сте автор на публикации и книги. Взима ли надмощие някое от тези занимания?
Винаги правя и двете – още докато учех в Университета, по цял ден репетирах в НАТФИЗ. Едното ми дава въздух и ми помага да си почина от другото, и обратно. Макар откакто се роди Алиса четенето и писането да са отстъпили много на заден план, а това ми липсва.
Вие обичате номадския начин на живот. Кои са кътчетата, които физически не сте достигнала, но в мисълта си сте била там?
Много ми се ходи на диви, непознати и недостъпни места. Бих искала да направя обиколка на Южна Америка, и то – не по големите градове, те вече не ме привличат. В Европа не познавам северните страни и Португалия. Привличат ме и разни съвсем екзотични места, но за мен е важен културният туризъм – т.е. само природните забележителности не са ми достатъчни. Тайланд, Виетнам били прекрасни места.
В последно време бедността, пустотата в душите и отчаянието са обхванали българина. Може ли да се открие лек за това?
В най-широк смисъл вярата е такъв лек. И тук не говоря само за стриктно религиозната вяра, а за вярата в доброто, в справедливостта, в съществуването на висша сила, която в крайна сметка ще се погрижи за теб. Да, Бог. Но и не само. Вярата в хората, в доброто… тази вяра го сее около нас, аз самата съм я позагубила и съм много разочарована – от много хора, от състоянието на нещата, от липсата на надежда. Но наистина, ако повече хора правят от сърце, честно и без шикалкавене нещото, в което са най-добри – светът ще стане по-добро място за живеене. Ако го правят отдадено ако се развиват, ако не ги мързи. А и трябва да се използва мисълта. Трябва – колкото и покварена да е медийната среда – да можеш да избираш и да си правиш заключения на базата на информацията, която си получил – от нас зависи на базата на тази информация да изберем за кого ще гласуваме, използвайки способността си да мислим – ето това е пряк начин за въздействие върху действителността, ако тя не ни харесва. Хората сякаш не разбират тази зависимост.
Малкият екран е в състояние да превърне цял един народ в народ-публика, който да получава своя „интелектуален“ заряд единствено вътре в стаята си – на ниска цена и съответно на ниско равнище. До кога „масовата култура“ ще тържествува над „сериозната култура“?
Да, малкият екран има огромна власт. Тук идват мениджърите и тяхната култура обаче – на всяко ниво в държавата. Когато казват, че капитализмът е строят на свободна размяна и пазар, и че хората трябва да получават онова, което искат (чалга например или долнопробни формати), те ни манипулират. Това е също толкова зловеща цензура, колкото онази, която имаше по време на соца. „Хората“ обикновено искат онова, което получават, т.е. те свикват с едно или друго и започват да го гледат. Затова говорим за „възпитаване на вкус“. Както моите родители са възпитали вкуса ми към изобразително изкуство или към джаза – като гледаш много, много, много картини на големи художници или слушаш много, много, много джаз, то е въпрос на натрупване – в един момент започваш да разбираш кое е „качествено“, кое е добро и кое не е. Ето това е „вкусът“. Нашата работа е да изберем какво да гледат хората, да им предоставим алтернатива. Защото иначе можем спокойно да пуснем от сутрин до вечер порно или .кръв и да ги оставим на самите себе си. Човекът има различни потребности – и ако ние се опитваме да задоволим само потребността на „долницата“, както казва Георги Лозанов, то това ще получим като „народ“. И децата ни ще са хора на „долницата“, и бъдещето ни ще се случва там, около „долницата“, нима наистина искаме бъдещото ни общество да се състои от мутри и проститутки?! Така се държим поне. Но малцина са мисионерите, които ще се захванат да провеждат точно такава борба, аз я водя, а това ми коства страшно много
Вие сте автор и водещ на предаването „Нощни птици“ по БНТ. Стремите се към синтеза на изкуствата. Това предаване е стъпка в тази посока – да се опази буден духа на мислещите българи…
Да, БНТ е място, където тази борба се води ежедневно – там можеш да чуеш смислени разговори, да гледаш хубави филми, да видиш предавания за култура, да следиш сериозни новини. Аз се опитвам да правя „Нощни птици“ така, че да не подценявам интелигентните зрители, но и да не е специализирано и скучно – в тази ниша между деня и нощта, между забавното и сериозното, където се озоваваме всички, когато си говорим неформално, когато сме на кафе, на клуб, на гости – ето там седим с гостите ми, които внимателно подбирам. Балансът е фин – трябва да има рейтинг и предаването има висок, трябва да е интересно, да е забавно, но и съдържателно. Каня хора, които хем ме възхищават, хем са познати, опитвам се да ги разкрия по нов начин на зрителите.
Кои са механизмите за финансиране на подобни предавания, рубрики и емисии за култура?
За мен механизмите са тотално сбъркани – нашето предаване например има малък бюджет от държавната субсидия и никакъв друг механизъм, по който да се финансира. Обществената телевизия обаче очевидно не може да стане заложник на рекламата, защото тогава би се отдалечила много от целите и задачите си, и би се хвърлила и тя на тепиха на кървавите борби за рейтинг, които се водят излишно патетично у нас. (Защо „патетично“? Отдавна е известно, че т.нар. рейтинги са силно манипулирани – не мога да разбера защо само на този метод за измерване се доверяваме, след като не вярваме на нито един друг метод за измерване. Преди избори всички тръбят, че социологическите агенции са купени – вярвате ли, че бизнес, в който има толкова много пари, какъвто е рекламният, няма да се погрижи за това по познатия – от изборите – начин?! Вие познавате ли някой, който има устройство за измерване на рейтинг на телевизора си? Аз не.) Но рейтингите дават някаква – поне обща – представа за тенденциите, затова ги следя.
Аз бих предложила алтернативни начини на финансиране на подобни предавания а защо не – и на цял културен канал, както и, в този ред на мисли, на изпълнителските изкуства в България. Методът е много прост, мисля че е напълно изпълним, но трябва воля на държавно ниво за такава промяна.
Кои са реципиентите (каква е аудиторията) и какъв е зрителският им рейтинг?
Учудващо „Нощни птици“ има много висок рейтинг, а когато се излъчи преди 23 часа, често застава сред топ 3 на БНТ. Казвам „учудващо“, защото непрекъснато чуваме отвсякъде, че „хората“ искали да гледат друго и че пазарът бил неумолим. Хората са, както казахме вече, всякакви, а и имат най-разнообразни потребности – ето аз днес искам да гледам филм на Тарковски, утре на Триер, а вдругиден – романтична комедия. Трябва да има алтернатива, да има избор. Когато работех в CBS, там се извършваше една голяма промяна – те искаха да настигнат по рейтинг NBC, която беше лидер в сутрешния пояс. И какво направиха – уволниха една купчина качествени хора и ги заместиха с арогантни (и явно вече уволнени) техни колеги от NBC, които започнаха да се опитват да копират и преповтарят начина, по който се случва сутрешното предаване там. Така сутрешният блок на CBS, който беше по-човешки, по-интелигентен, по-интересен от публицистична гледна точка, загуби своето лице и изпадна още по-надолу в класацията. За тази промяна бяха похарчени милиони долари, построи се ново студио – като онова на NBC. И всичко това доведе до грандиозен неуспех. Това е грешна медийна политика, според мен. Да се слагат на гърба на успешни предавания същите като тях. И човек да не знае сега коя телевизия гледа. Според мен частната телевизия трябва да държи на своя уникален облик и да го изгражда, да предлага алтернативи и да гради така доверие сред аудиторията си. И разбира се – на сериозната си публицистика. Не знам дали в бъдеще последното ще е възможно. Дано да греша.
Интервюто е публикувано в брой 21 от 25-31 май 2017 г. във вестник "Лечител.