Вървеше буболече по стената,
крачетата си движеше ритмично,
обърнато надолу със главата,
въртеше пипалцата си комично.

Крилцата му огрени от зората,
потръпваха във порив да лети
и търсеше тревите и цветята,
където си играеше преди.

Нима не му достигаха полята,
омръзна ли му старата гора,
случайно ли затвори се вратата,
че тук остана то до сутринта?

Как дълго на прозореца се мята,
защо ли беше толкоз любопитно,
издигнато високо над земята,
изглеждаше тъй мъничко и ситно.

Горкото буболече на стената,
превърна се във малко петънце,
дали това е дело на съдбата,
или рефлекс на нашите ръце?