Стефан Командарев е роден в София през 1966 година, завършва Медицинска академия в София през 1993, а през 1999 година — кино и ТВ режисура в Нов български университет. В неговата филмография са късометражните „Балонът” (1997) и „Случайни чаши” (1998), документалните „Пътят на хармонията” (2001), „Хляб над оградата” (2002), „Азбука на надеждата” (2003), „Градът на жените баданте” (2009), „Русенска кървава сватба” (2009) и пълнометражните „Пансион за кучета” (2000), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” (2008) и „Съдилището” (2014).

Как се пише за кино?

За кино се пише дълго. Един филм е готов за екрана между 12-тия и 16-тия вариант на сценария. Важно е да работиш с хубав екип, който също да те напътства, в моя случай това бяха Марин Дамянов и Емил Спахийски. Ползвахме и качествени скрипт консултанти – Том Абрамс (ScripTeast) с „ОСКАР” за късометражен филм и Милена Йелинек, която има зад гърба си 25-годишна кариера във факултета за сценаристи на университета Колумбия в Ню Йорк. Този филм има предистория – преди време снимахме три документални филма в Родопите и така се роди идеята за заснемем тази лента.

Кое е най-важното за Вас, когато режисирате – езика или действието?

Действието. Хичкок е казал, че това което е казано с диалог на екрана е изгубено време. Диалогът е сведен до минимум. В противен случай е заснемане на „говорещи глави”.

Какво Ви провокира и Ви кара да се чувствате наистина жив?

Децата ми и семейството ми. Всеки пореден филм е любовна история. Влагам всичко в работата си. Живея за филмите, които правя.

Как намират пътя към себе си героите във филма „Съдилището”?

През много премеждия. По този начин героите се развиват във времето. Милена Йелинек казва, че героя трябва да има повече трудности, препядствия за да се задържи вниманието на зрителя от началото до края. Да те накара да затаиш дъх.

Освен, че сте творец Вие също така преподавате в НБУ „Кинорежисура” и „Продуцентство”. Кога се чувствате най-уверен в себе си – като преподавател или като режисьор?

Много е притеснително, когато се чувствам прекалено уверен в себе си. Опасно е човек да се вземе насериозно. Критерият ми е да се получи нещо качествено. Същото е и по отношение на студентите ми. Има млади хора, които искат да се развиват и го правят и това ме радва.

Какви са темите, които Ви вълнуват сега?

На къде върви света, обществото в което живеят моите деца.

Какво предпочитате като подход в киното – "класическите" или "модерните" форми?

Традиционалист съм. Падам си по добрата история и добрите характери. Важно е разказвача да те развълнува, да се натъжиш или разсмееш.