Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.10.2016 12:01 - Никола Додов: „Опитваме се да запазим добрия тон и естетическото здраве на публиката”
Автор: desitomova Категория: Изкуство   
Прочетен: 433 Коментари: 0 Гласове:
1




image


Никола Додов е на 58 години, зодия Стрелец. През 1985 г. завършва в класа на най-големия демократ в театъра – реж. Любомир Кабакчиев. Играл е в театъра в Сливен, след това в “Сълза и смях”, в „Младежкия театър” и в частния театър “Ла Страда”. Незабравим образ и от култовото шоу на Теди Москов “Улицата”.

Най-важните събития, от които получава творчески заряд, са срещите с режисьорите, с които работи през годините: освен педагога му сред останалите имена са  Елена Цикова, Възкресия Вихърова, Теди Москов, Слави Шкаров. Всички тези хора дават искра, творчески пориви и оставят  следа у този толкова изящен и ерудиран български актьор с висока класа.

Вие сте независим актьор. Помним Ви от театър „Ла страда”. Каква е формулата да се задържиш на артпазара в България?

Свободен пазар – тази формулировка я практикуваме от 1991 г., когато напуснахме последното място, където се получаваше заплата, а имено „Младежкия театър”. Регистрацията на „Ла страда” беше на 1 септември 1991 г. Около 15 човека се отделиха в една самостоятелна формация, която съществува и до ден днешен. Разбира се екипът се променя, но това беше единствения начин да се реагира на онези условия. Според Маркс практически цялата човешка история е доминирана от разделянето на труда от условията на производство. Това довежда до господството на собствениците на условията на производството (господстващата класа) над непосредствените производители (експлоатираната класа). Тази форма се изчерпа. Имаше нужда от промяна. Разбира се имаше прецеденти: Бургаският период – един от най-добрите в българския театър, Хасковския период с трупата на реж. Иван Добчев, Пазарджишкия период... Всичко това беше подготвено. Не сме го измислили ние. Дори в държавните театри се образуваха трупи, които в известна степен бяха автономни. Лично аз участвах в такава трупа, която създадохме през 1988-89-90 г. в театър „Сълза и смях”, където с реж. Възкресия Вихърова направихме спектакъла „Дзън”, с който всъщност бяхме „държава в държавата”. Бяхме абсолютно самостоятелни и това ми даде надежда, че може да има алтернатива на държавната структура. Ако творецът е зависим става малко сложно. В момента ние практикуваме Молиеровския модел, където каквото и да правим трябва да има „краля слънце”. В нашия случай „краля слънце” се казва Бойко Борисов и нещата са доста сложни. Да не забравяме, че Молиер е писал партитура за балет специално за „краля слънце”. В голяма степен продуцентите заместват „краля слънце”, но поне за момента, тези хора, меко казано, не са взискателни. Резултатите са налице…

Една сентенция на Конфуций гласи: „намери си работа, която ти харесва и никога повече няма да ти се налага да работиш”. Като че ли тази максима се отнася до Вас?

Основната задача на Конфуций е била да формулира нещата, но не знаем как ги е практикувал. Може би той е написал това като препоръка, защото не е могъл да го постигне. Много малко хора имат щастието да срещнат хоби и професия в едно цяло. Не съм човек, който може да се впише във военна структура. Да поемеш отговорност е част от смисъла на нещата. Частната инициатива е тази, която е двигател за развитие. Поне се опитваме да стигнем до някакъв резултат, който да ни даде възможност да се чувстваме спокойни – като финансова удовлетвореност и като удоволствие от работата и продукт, който публиката да харесва. Като цяло го постигаме, но нещата се променят много бързо. Адаптационния период е много кратък и много трудно човек може да запази добрия вкус, да запази себе си и да може публиката да му се радва постоянно. За съжаление, в последно време, телевизията е тази, която се явява в ролята на „краля слънце”. Тя казва кое става за гледане и кое не става. Масовата култура и масовият вкус са въпрос на консумация. Опитваме се да запазим добрия тон през годините и да не предлагаме неща, които са вредни за естетическото здраве на публиката.  

От години работите с режисьора Теди Москов. Как повлия той на творческия Ви почерк?

С Теди сме заедно още от ВИТИЗ и влиянието е в двете посоки. Това са повече от 30 години. Театърът е колективно изкуство. Там нямаме едно платно, едно пиано или един къс мрамор... Театър без трупа не съществува. Няма такъв случай в историята. Винаги ми е било интересно да се създаде отбор, в който всички да си влияят по между си. Надали има друга трупа в България, която да е минала два пъти в официалната програма на Авиньон, „Златна роза на Монтрьо” с телевизионната „Улица”, турнета на доста престижни фестивали в Европа – Цюрих, Ерусалим, Москва. Все пак да покажеш в Москва „Майстора и Маргарита” и да не те разсекат, надали има много такива случаи. Имахме период от 12-13 години в Театъра на Българската армия, където се създаде една много добра съвместна работа между театър „Улицата” и трупата на Театър Българска армия в резултат, на което има над 250 представления на „Майстора и Маргарита”, на „Комедия на слугите”. Частната инициатива може да се консолидира с държавните театри, но това зависи от субектите, които ги управляват.

За какво мечтаете?

Вълнува ме да се случи спектакъл, в който абсолютно всички участници – от главния изпълнител до жената, която къса билетите, когато дойде време да започне представлението да качат пулс 120, а като свърши спектакъла да не могат да заспят до три часа посред нощ. Това е смисълът на играта – да има един отбор, който напомня действията на геннерал Владимир Вазов по време на Първата световна война Няма никакво значение дали си генерал или редник. Един тайфун може да отнесе цялата трупа през представлението и публиката да не може да си тръгне от театъра. Да не й се иска да си тръгне. Това ми се е случвало няколко пъти и знам, че е възможно. Да му мислят тия, на които не им се е случвало! Бих искал да спомена името на един слабопознат български режисьор, който си отиде без време. Имам предвид Слави Шкаров, който успяваше да се появи като гастрольор в един театър, да постави една пиеса в Сливенския театър и цялата трупа да изглежда като трупа от генерали. Това бяха години, в които нямаше прикази кой ще финансира, къде ще го играем, как ще го играем? Започваше репетиционен период и всички тръпнеха в очакване.

Ние сме едновременно „болни и болногледачи” в света, в който живеем. Не всичко са коли, пари, таргети, визитки... Каква е рецептата за изцеряване от недъзите на съвремието?

Винаги е имало консумативно общество. Благодарение на електронните медии и достъпа до информация на всеки до всичко взимаш решение какво те интересува.  Ако навън вали и е кално като влизаш вкъщи си сваляш обувките, обуваш си чехлите и няма кални стъпки. Същото става и в главата. Като отвориш книгата трябва да я поемеш с чисти ръце.

Какво Ви стимулира да творите?

Ядреното гориво на Християнстовто е страданието. Ако човек не си „плати” за резултата няма как той да бъде качествен. Мотивация човек да се занимава с изкуство винаги има. Много е важно тази мотивация да е искрена, да е продиктувана от човешки пориви. По отношение на това откъде се генерира енергия – човек може да черпи от всичко. Основният мотив е да се усъвършенстваш. В една своя статтия Умберто Еко казва: „учи наизуст”. Актьорите се опитват да интерпретират един текст и да го научат наизуст. Там уникалността е естествена среда и човек няма граници. Не можеш да кажеш единия е по-добър от другия. Самият процес на интрепретация и след това контакта с този резултат на сцената е нещо, което ни отличава от всички други професии.

Имаш ли специален метод за запаметяване?

За да запомни един текст човек първо трябва да си зададе въпроса: „защо го запомням?” Всеки текст е част от веригата на бутона „Сейв”. За да кажеш нещо трябва да бъдеш на сцената с някой, трябва да си минал през нещо. Трябва да не можеш да не го кажеш този текст. Това се получава като при автомобила – всеки автомобил има ходова част, двигател, каросерия. Всички тези неща като се съберат на едно място колата тръгва. Същото е и с текста. Когато си подредил мотивацията, ситуацията, отношението, текстът идва сам. Това е като да сложиш на котлона една тенджера да заври. Трябва да я напълниш с вода, да пуснеш котлона и просто да изчакаш.

Доразвиваш ли текста?

Разбира се. Става дума за жив актьор. Един път е по един начин. Друг път по друг. Импровизациите са най-различими при джазмените. Каквото и да правят, когато свърши импровизацията те се връщат точно на тази позиция, която дава знак на следващия. Импровизацията може да бъде в рамките на твоите умения. Импровизация не значи нещо безкрайно. Импровизацията означава притежавам съвършена техника в три фигури. Импровизацията е коя от трите ще изпълниш, а не да направиш четвърта, пета, шеста и седма.

Какво ще кажете на слабите хора, които са се предали и намират отдушник в различни неща като алкохол, наркотици, секс и пр.?

Както казват руснаците: „всичко, което не те убива ти помага”. Това са много лични решения. Човек може да се пропие по най-просташкия и по най-интелигентния начин. Това зависи от субекта, който е решил да извърши този ритуал.

Спазвате ли хранителен режим?

Всеки сам си изработва възгледи и практика по отношение на храненето. Никога не съм имал проблем с храната – да се замислям относно режими, относно вредни храни. Като ми се прияде месо, което ми се случва един-два пъти в месеца, отивам и си купувам нещо качествено. Това, което си изработих за последните 40 години е, че не закусвам. Ям веднъж дневно, около обяд. Човек винаги може да яде и да повърне, но какъв е смисъла от това? В момента диетите са повече от врабчетата в София.

Десислава Томова

 Интервюто е публикувано в брой 23, 9 -15 юни 2016 г. във в. "Лечител".

image

 

 

 

 



Тагове:   актьор,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: desitomova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 348343
Постинги: 138
Коментари: 15
Гласове: 221
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031